Историческа Раковишка света обител „Св. Троица”

След­ва­ща­та ни спир­ка е Ра­ко­виш­кият ма­нас­тир. Ни­що не зна­ех за то­зи ма­нас­тир и ни­ко­га не бях ходила там, за­то­ва мно­го дър­жех да го по­се­тим. От ня­кол­ко де­на раз­го­ва­рях ре­дов­но с игу­ме­на, за да ко­ор­ди­ни­ра­ме пла­но­ве­те си. Той пъ­ту­ва­ше със своя съб­рат за хра­мов праз­ник в род­но­то си се­ло в Нев­ро­коп­с­ка епар­хия. Ко­га­то прис­тиг­нах­ме в ма­нас­ти­ра, те все още бя­ха на път. Пос­рещ­на ни май­ка­та на йе­ром. Не­о­фит. Же­на­та ни раз­каз­ва, че пре­тър­пя­ла теж­ка сър­деч­на опе­ра­ция, има проб­ле­ми със здра­ве­то и се чув­с­т­ва по-доб­ре в ма­нас­ти­ра.

До­ка­то ча­ка­ме от­ци­те Ан­тим и Не­о­фит, раз­г­леж­да­ме ма­нас­ти­ра и се за­поз­на­ва­ме с ис­то­ри­я­та и за­бе­ле­жи­тел­нос­ти­те му. Той да­ти­ра от Х-ХI век, но е раз­ру­ша­ван не­кол­кок­рат­но през ос­ман­с­ко вре­ме. През ХIХ в. е въ­зоб­но­вен. По вре­ме на Ви­дин­с­ко­то цар­с­т­во на Иван Стра­ци­мир е ва­жен ду­хо­вен и прос­ве­ти­тел­с­ки цен­тър.

Се­га в ма­нас­ти­ра има два хра­ма и два­та пос­ве­те­ни на Све­та Тро­и­ца. Ста­ра­та цър­к­ва е за­бе­ле­жи­те­лен па­мет­ник от Сред­но­ве­ко­ви­е­то (ХI-ХIII в.), раз­ру­ше­на през 1807 г. от тур­ци­те и въз­с­та­но­ве­на през 1825 година. С прек­рас­ни сте­но­пи­си е, де­ло на зог­ра­фи от Трев­нен­с­ка­та шко­ла ­ Кръс­тьо За­ха­ри­ев и До­сьо Ко­ев. До нея е гро­бът на ка­пи­тан Ки­ря­ев, за­ги­нал в Рус­ко-тур­с­ка­та ос­во­бо­ди­тел­на вой­на.

Но­ва­та го­ля­ма църква е стро­е­на за храм-па­мет­ник на за­ги­на­ли­те в Чип­ров­с­ко­то въста­ние. Стро­е­на е през вре­ме­то на пос­лед­на­та игу­мен­ка ­ май­ка Ха­ри­ти­на. През 50-те го­ди­ни на ХХ в. из­гон­ват мо­на­хи­ни­те, би­ли са 13, и те се пръс­ват по раз­лич­ни ма­нас­ти­ри: Доб­ри­дол­с­ки, Ет­ро­пол­с­ки, Дър­ве­ниш­ки.

В са­мия Ра­ко­виш­ки ма­нас­тир раз­по­ла­гат гра­нич­на­та зас­та­ва. Ва­ро­са­ли сте­ни­те на ста­ра­та цър­к­ва, за да скри­ят сте­но­пи­си­те и я пре­вър­на­ли в ко­нюш­на.

Бла­го­да­ре­ние уси­ли­я­та на то­га­ваш­ния ви­ка­рен епис­коп на Ви­дин, Про­ват­с­ки еп. Соф­ро­ний (по-къс­но До­рос­то­ло-Чер­вен­с­ки мит­ро­по­лит), Цър­к­ва­та си връ­ща ма­нас­ти­ра. Це­на­та е ­ ня­кол­ко де­ка­ра ма­нас­тир­с­ка зе­мя, вър­ху ко­я­то пос­т­ро­я­ват дет­с­ки ла­гер, чи­и­то сгра­ди се­га се ру­шат.

Днес ва­ро­ва­та ма­зил­ка е гриж­ли­во мах­на­та и ве­ли­ко­леп­ни­те сте­но­пи­си ­ кон­сер­ви­ра­ни. Под сте­но­пис­ния пласт от Въз­раж­да­не­то е от­к­рит и по-стар. При вхо­да на но­вия храм от­к­ри­вам таб­ло с име­на­та на игу­ме­ни­те, уп­рав­ля­ва­ли ма­нас­ти­ра от Ос­во­бож­де­ни­е­то до днес: йе­ром. Ага­пий, мо­нах Хри­сант, мо­нах Яков, йе­ром. Йо­а­ни­кий, мо­на­хи­ня Ксе­ния, мо­на­хи­ня Пе­ла­гия, мо­на­хи­ня Ха­ри­ти­на, Про­ват­с­ки еп. Соф­ро­ний, ар­хим. Иг­на­тий, йе­ром. Па­и­сий, ар­хим. Се­ра­фим, свещ. Сев­да­лин Пет­ров, ар­хим. Ан­тим.

По­ло­вин час след на­ше­то прис­ти­га­не в Ра­ко­виш­кия ма­нас­тир “Све­та Тро­и­ца” се при­би­рат и бра­тя­та на ма­нас­ти­ра. Игу­ме­нът ар­хим. Ан­тим ся­да при нас на дво­ра, до­ка­то йе­ро­мо­нах Не­о­фит раз­то­вар­ва ба­га­жа и при­гот­вя обя­да.

Йе­ро­мо­нах Не­о­фит е от един от прес­тиж­ни­те со­фийс­ки квар­та­ли. Игу­ме­нът ар­хим. Ан­тим съ­що е сто­ли­ча­нин, но е ро­ден в с. Илин­ден, Го­це­дел­чев­с­ко. И два­ма­та ид­ват във Ви­дин­с­ка епар­хия, на­со­че­ни от епис­коп Си­о­ний. Отец Не­о­фит се поз­на­ва с не­го от 1992 г., за­поз­на­ва с не­го и отец Ан­тим (в ми­ре Ата­нас).

Ис­ках Кли­сур­с­кия ма­нас­тир ­ приз­на­ва отец Ан­тим, ­ но ако се­га тряб­ва да из­би­рам, щях да си из­бе­ра Ра­ко­виш­кия ма­нас­тир. Мо­же би, за­ра­ди мно­го­то уси­лия, ко­и­то вло­жих­ме. Мно­го труд­ни мо­мен­ти пре­жи­вях­ме ту­ка и мно­го сър­це вло­жих­ме, за­то­ва ми е та­ка скъп.

Каз­ва, че та­зи при­вър­за­ност към ма­нас­ти­ра го на­ка­ра­ла да от­ка­же про­то­син­гел­с­ко­то слу­же­ние. Чес­то им се на­ла­га да уреж­дат ед­но-дру­го, да хо­дят по уч­реж­де­ния, но ви­на­ги бър­зат да се при­бе­рат в ма­нас­ти­ра и тук се чув­с­т­ват най-доб­ре.

Пи­там го за се­мейс­т­во­то му. Каз­ва, че не би ги оп­ре­де­лил ка­то вяр­ва­щи, цър­ков­ни хо­ра, но че той от де­те оби­чал хра­ма и все ти­чал там, в илин­ден­с­кия “Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но”, за да по­ма­га на мес­т­ния све­ще­ник о. Ата­нас. От ма­лък па­лел кан­ди­ла­та пред ико­ни­те, ка­дил­ни­ца­та, но­сел свещ­та ка­то ипо­дя­кон.

Ярък спо­мен са ос­та­ви­ли в не­го ве­лик­ден­с­ки­те служ­би в ка­тед­ра­ла­та “Св. Алек­сан­дър Нев­с­ки”, къ­де­то не­го­ва­та ле­ля пе­е­ла в хо­ра. Во­де­ла го там, за да гле­да от бал­ко­на на хо­ра. Бла­го­ле­пи­е­то за­май­ва­ло мом­чеш­ка­та му гла­ва, със сър­це­то си коп­не­ел да ста­не част от то­зи тайн­с­т­вен и прек­ра­сен жи­вот на Цър­к­ва­та.

Каз­ва, че ви­на­ги е ис­кал да ста­не мо­нах, а не же­нен све­ще­ник, но все от­ла­гал. Нак­рая еп. Си­о­ний му ка­зал: “Хай­де, до­ко­га ще от­ла­гаш?” И той се ре­шил.

Ко­га­то за­я­вил же­ла­ни­е­то си пред мит­ро­по­лит До­ме­ти­ан, той му из­б­рал Ра­ко­виш­кия ма­нас­тир. Тък­мо бил по­чи­нал пре­диш­ни­ят игу­мен дя­до Се­ра­фим. Отец Ан­тим до­ри не зна­ел, че съ­щес­т­ву­ва та­къв ма­нас­тир. Ко­га­то дя­до­то му го по­ка­зал на кар­та­та, той въз­к­лик­нал:

­Ама то­ва е в Сър­бия!

­Е ­ зас­мял се вла­ди­ка­та, ­ рад­вай се, че ще слу­жиш в чуж­би­на.

Ба­ща­та на о. Ан­тим ре­а­ги­рал твър­де ос­т­ро на ре­ше­ни­е­то му за мо­на­шес­т­во. То­ва мно­го дъл­бо­ко нас­кър­би­ло бъ­де­щия мо­нах, до­то­га­ва ви­на­ги се бил рад­вал на раз­би­ра­не­то и под­к­ре­па­та на ба­ща си.

Дой­дох в ма­нас­ти­ра, но ми бе­ше мно­го теж­ко, че та­ка, без ро­ди­тел­с­ко бла­гос­ло­ве­ние.

Пос­т­ри­га­ли го на Ла­за­ро­ва съ­бо­та 2002 г. Май­ка му дош­ла, но пла­ка­ла през ця­ло­то вре­ме, а пок­рай нея се раз­п­ла­ка­ли и всич­ки при­със­т­ва­щи. Ба­ща му до­шъл чак след ед­на го­ди­на. От­то­га­ва и два­ма­та ид­ват при вся­ка въз­мож­ност, ува­жа­ват жи­тейс­кия из­бор на си­на си, с удо­вол­с­т­вие гос­ту­ват в ма­нас­ти­ра и по­ма­гат.

Мал­ко след отец Ан­тим тук до­шъл и отец Не­о­фит. Ос­та­нал пос­луш­ник и на Ни­кул­ден 2004 г. при­ел и той мо­на­шес­ко пос­т­ри­же­ние. Под ман­тия го во­дел о. Ан­тим, чий­то ста­рец пък е съ­и­мен­ни­кът му от Кли­сур­с­кия ма­нас­тир.

За­ва­ри­ли ма­нас­ти­ра в мно­го теж­ко фи­нан­со­во по­ло­же­ние, с хи­ля­ди ле­ва дъл­го­ве за ток, во­да, те­ле­фон и ле­кар­с­т­ва. Без те­ча­ща во­да. За­въ­ди­ли ко­кош­ки, яде­ли са­мо яй­ца, сре­щу яй­ца си ку­пу­ва­ли и хляб от ма­га­зи­на. По-къс­но си за­въ­ди­ли и ко­зи, зай­ци, нап­ра­ви­ли си зе­лен­чу­ко­ва гра­ди­на, по­са­ди­ли изо­би­лие от цве­тя и овощ­ни дър­ве­та в дво­ра на ма­нас­ти­ра. Пос­те­пен­но ре­мон­ти­ра­ли мо­на­шес­ко­то кри­ло и ус­ло­ви­я­та ста­на­ли по-доб­ри за жи­ве­е­не. Се­га са за­поч­на­ли ре­монт и на кри­ло­то за пок­лон­ни­ци, къ­де­то е и вла­диш­ки­ят апар­та­мент. Сред­с­т­ва­та са от го­ри­те, ко­и­то ма­нас­ти­рът при­те­жа­ва и ко­и­то с мно­го упор­с­т­во ус­пе­ли да си от­во­ю­ват.

Не се оп­лак­ват от лип­са на бо­го­мол­ци и пок­лон­ни­ци, въп­ре­ки че ня­мат ус­ло­вия за но­щу­ва­не. В окол­ни­те се­ла ­ Ра­ко­ви­ца, Ки­ря­е­во, Под­го­ре ­ ня­ма све­ще­ни­ци и хо­ра­та ид­ват да се чер­ку­ват в ма­нас­ти­ра. Пре­ди ид­ва­ли бо­го­мол­ци чак от Бе­лог­рад­чик, но от­как­то там е отец Ра­фа­ил, бра­тя­та ги на­път­ват към бе­лог­рад­чиш­кия храм ­ да си зна­ят своя све­ще­ник. Пок­лон­ни­ци ид­ват от ця­ла Бъл­га­рия, ид­ват и чуж­ден­ци. Гра­ни­ца­та е са­мо на ня­кол­ко ки­ло­мет­ра и пре­ди да въ­ве­дат ви­зов ре­жим, ид­ва­ли мно­го сър­би; се­га ­ по-мал­ко. Рад­ват се на доб­ро от­но­ше­ние от стра­на на кме­то­ве­те.

Отец Ан­тим оби­ча ту­каш­ни­те зи­ми. Раз­каз­ва как из­ли­за щас­т­лив на­вън в сне­га и ви­ка своя съб­рат да из­ле­зе да ви­ди как пу­шат ко­мин­че­та­та, но ни­що не мо­же­ло да пом­ръд­не зи­мор­ни­ча­вия о. Не­о­фит от топ­ла­та ка­ми­на.

Приз­на­ват, че се рад­ват на дни­те, ко­га­то пъ­тят е зат­ру­пан със сняг, за­що­то то­ва им да­ря­ва ден-два спо­койс­т­вие и са­мо­та. Но вед­нъж пъ­тят от раз­к­ло­на до ма­нас­ти­ра не бил раз­чис­тен, гру­па пок­лон­ни­ци ос­та­ви­ли ко­ла­та си и пе­ша се доб­ра­ли през прес­пи­те до ма­нас­ти­ра, а меж­ду тях би­ли и две же­ни в нап­ред­на­ла бре­мен­ност. Мо­на­си­те пос­рещ­на­ли пок­лон­ни­ци­те, стоп­ли­ли ги, на­гос­ти­ли ги с прос­ло­ву­ти­те бър­ка­ни яй­ца, но чув­с­т­во­то за ви­на ос­та­на­ло.

Ще пом­нят то­ва пос­ре­ща­не цял жи­вот ­ ка­зах, ­ кръс­тих­те ли де­ца­та им?

­Ед­но­то ве­че го кръс­тих­ме ­- пот­вър­ди о. Ан­тим.

Ос­та­нах­ме до къс­но в ма­нас­ти­ра. Се­дях­ме пър­во в дво­ра, на сян­ка под го­лям орех, пос­ле в мал­ка­та, уют­на ка­то сел­с­ка кух­ня, ма­нас­тир­с­ка тра­пе­за­рия. Хап­нах­ме са­ла­та и боб чор­ба ­ всич­ко плод на ма­нас­тир­с­ка­та гра­ди­на и на тру­да на от­ци­те. Отец Ан­тим е из­к­лю­чи­тел­но слад­ко­ду­мен. Отец Не­о­фит е по-пес­те­лив на ду­ми.

Го­во­рих­ме за сил­но ос­къ­дя­ло­то по вре­ме­то на ко­му­низ­ма мо­на­шес­т­во, све­де­но поч­ти до ну­ла­та. В зо­ра­та на де­мок­ра­ци­я­та ма­нас­ти­ри­те иг­ра­е­ха ро­ля­та на ту­рис­ти­чес­ки и кул­тур­ни обек­ти и по­ра­ди лип­са­та на мо­на­си се сто­па­нис­ва­ха от ня­кое бла­го­чес­ти­во се­мейс­т­во ми­ря­ни. Же­на­та из­пъл­ня­ваше фун­к­ци­и­те на кли­сар­ка, гот­вач­ка, чис­тач­ка, ка­си­ер­ка…, а мъ­жът ­ на до­ма­кин, гра­ди­нар, дър­во­де­лец, под­дръж­ка на всич­ко.

Пос­ле, в на­ча­ло­то на 90-те, при­ем­ни­те на мит­ро­по­ли­ти­те се на­пъл­ни­ха с но­во­из­пе­че­ни “биз­нес­ме­ни” с же­ла­ние за бър­зо за­бо­га­тя­ва­не от го­то­ва­та ба­за на ма­нас­ти­ри­те. Мо­на­шес­ки­те кри­ла пре­вър­на­ха в хо­те­ли, тра­пе­за­ри­и­те ­ в ме­ха­ни. Ид­ва­ха с щед­ри обе­ща­ния за ин­вес­ти­ции, а си тръг­ва­ха, ос­та­вяй­ки хи­ля­ди ле­ва дъл­го­ве за ток, во­да, те­ле­фон, дър­ва…

Се­га в мно­гоб­рой­ни­те ма­нас­ти­ри в мал­ка Бъл­га­рия ве­че има по един-два, а в по-го­ле­ми­те ма­нас­ти­ри по де­се­ти­на мо­на­си, ко­и­то се опит­ват са­ми да сто­па­нис­ват ма­нас­ти­ри­те и при­ле­жа­щи­те им имо­ти. Мал­ко са, са­ми са, труд­но им е да съв­мес­тя­ват гри­жи­те за бо­гос­луж­би­те в ма­нас­тир­с­кия храм и окол­ни­те се­ла, пос­ре­ща­не­то и гри­жи­те за пок­лон­ни­ци­те със съ­деб­ни­те бит­ки за заг­ра­бе­ни­те ма­нас­тир­с­ки имо­ти, бит­ки­те с дър­жав­ни ин­с­ти­ту­ции, стро­е­жите на но­ви сгра­ди на мяс­то­то на по­ру­те­ни­те зле сто­па­нис­ва­ни сгра­ди, под­дръж­ка­та и рес­тав­ра­ци­я­та на ста­рин­ни­те хра­мо­ве и мо­на­шес­ки кри­ла, фи­нан­со­во­то ук­ре­п­ва­не на оби­тел­та… Чу­до е, че изоб­що се спра­вят, но те се спра­вят, ус­то­я­ват на всич­ко и в то­ва не­съм­не­но се про­я­вя­ва си­ла­та Бо­жия, ко­я­то ги ук­ре­пя­ва. Сла­ва Бо­гу! Тен­ден­ци­я­та е да се уве­ли­ча­ват. Мла­ди са, се­бе­от­дай­ни. Го­во­рят за те­жес­ти­те на слу­же­ни­е­то си, за гла­да, за из­ку­ше­ни­я­та, без да се оп­лак­ват, ка­то за ми­го­ве на зна­ци на Бо­жи­я­та ми­лост към тях и Цър­к­ва­та Бо­жия.

Мал­ко сме, все­ки с не­го­ви­те си ку­су­ри: един су­ров, друг спри­хав, ама все пак ни има, има кой да от­во­ри вра­та­та на хра­ма, да от­с­лу­жи в не­го бо­гос­луж­ба, да пос­рещ­не дош­ли­те в ма­нас­ти­ра… Пък, дай Бо­же, да дой­дат и по-доб­ри мо­на­си от нас! ­ каз­ва отец Ан­тим.

Отец Ан­тим е член на епар­хийс­кия съ­вет и учас­т­ва в уп­рав­ле­ни­е­то на епар­хи­я­та, но по при­ну­да два­ма­та пос­то­ян­но са за­ед­но, за­що­то о. Ан­тим не мо­же да шо­фи­ра. Рад­ва се, че мит­ро­по­лит До­ме­ти­ан се е до­ве­рил на мла­ди­те ду­хов­ни­ци в епар­хи­я­та, че във всич­ко тър­си под­к­ре­па­та на ма­нас­тир­с­ки­те игу­ме­ни. Вяр­ва, че не­ща­та в епар­хи­я­та вър­вят към по-доб­ре.

Оп­ти­миз­мът го има у всич­ки те­зи мла­ди, дей­ни, из­пъл­не­ни с вя­ра мъ­же. Ра­дос­т­но и спо­кой­но ми бе да ги слу­шам и у мен се по­ро­ди оп­ти­ми­зъм за бъ­де­ще­то на та­зи епар­хия и на Цър­к­ва­та ни.

Разказ на презвитера  Александра Карамихалева при посещението и в обителта през лятото на 2008 г.

***

Раковишки манастир “Св. Троица”

Манастирът е разположен в подножието на връх “Черноглав”, който дава началото на хайдушкия Балкан. Феликс Каниц пише: “Трудно може да си представи човек по-прелестен кът за съзерцателен живот от това място…”.

През турското робство манастирът е център на бунтовни дела. На 01.07.1850 г. селяните от Видинска, Кулска, Белоградчишка и Ломска кааза се вдигнали на бунт срещу поробителите. Ръководени от Цоло Тодоров, въстанниците влезли в бой с поробителя. Въстанието е потушено с огън и кръв. Опустошен е старият манастир.

Книжни дела са водени в манастира. По време на Видинското царство на Цар Иван Срацимир манастирът “Св. Троица” върши значителна просветна работа. Осман Пазвантоглу, властеник на видинско, опожарил и разру­шил манастира. Като по чудо оцеляла старата църква. Тя и до сега е свидетел на славни български времена.

През 1825 г. църквата е обновена от тревненските живописци Къню Захариев и Досю Коев. Първото светско училище в северозападна България е открито тук през 1848 г.

Вълнуваща е живописта в църквата. Рисувани са Исус Христос, Апостолите, Св. Богородица, Св.Св. Константин и Елена и още много светци и просветители. Темата на “Страшния съд” е любима тема на зографите – внушителен и силно въздействащ.

В памет на подвига на загиналите през 1850″та година в двора на манастира е издигната нова внушителна църква.

***

Раковишкият манастир „Света Троица“ е разположен под връх Черноглав (858 m надморска височина) в Западния Предбалкан. Намира се на 4 km северозападно от село Раковица, почти на границата със Сърбия. Манастирът е обявен за паметник на културата. Храмовият празник на манастира е Петдесетница.

От манастира се стига до град Видин (около 49 km) по второкласен път на североизток, а до град Белоградчик (около 34 km) – по третокласен път на югоизток.

История

Основан е през 10-11 век. След падането на България под османско иго запада. Възстановен е през 17 век от Св. Пимен Софийски. В края на 18 век е опожарен.

През 1848 г. в манастира е открито първото светско училище в Северозападна България. Раковишкият манастир е център на национално-освободителните борби — в него се организират въстанието от 1848-1850 (Видинското въстание) – едно от най-масовите по време на османското владичество, както и въстанието от 1856 г.

Понастоящем е възстановен и постояно действащ.

Устройство

Манастирът представлява комплекс от две черкви, жилищни и стопански сгради. Построената през Х-ти век стара черква (8,5х8 метра) е от типа „вписан кръст“ и е кръстокуполна, с висок купол на шестстенен барабан и с пристроен в началото на 19 век притвор. През 1825 г. черквата е изографисана, а през 1979 г. ценните стенописи са реставрирани. След Освобождението, в памет на загиналите във въстанията, е построена новата черква с долепена до западната ѝ страна висока камбанария