История

БДИНСКИТЕ МИТРОПОЛИТИ

Димитър ЦУХЛЕВ

За тях, след епохата на Асеновци, както и при бдинските деспоти, не са се запазили никакви сведения, даже не са известни имената им. А при цар Йоана Страцимира са светителствали следните четирима митрополити:

Митрополит Даниил – той светителствал на Бдинската митрополитска катедра във време на разделението на царството на Търновско и Бдинско. Когато маджарите завзели Бдин той или е избягал в Търново, ако не е бил пленен, заедно с царското семейство на Йоана Страцимира, но в 1369 г. се върнал на катедрата си и деятелно се заел да очисти епархията от католицизма, насаден през време на маджарската окупация. То го представя за голям ревнител на православието и енергичен защитник делото на Св. Св. Кирила и Методия. Той покровителствал и книжното дело и подканял монасите да се занимават с преписване на книги, като за това явява неговия роднина монах – преписвачът на бдинското евангелие. В тази приписка, която го представлява за просветен йерарх, той е наречен “всеосвещен господин митрополит”, с което се подчертава неговото високо положение в царството, като пръв съветник на царя и големия авторитет, с който той се ползвал в епархията си. Но неговото светителстване насилствено се прекъснало в 1381 г., когато цар Йоан Страцимир го отстранил от катедрата и на негово място поставил йеромонаха Касияна и подчинил митрополията му на Константинолския патриарх Нила. От синодалното постановление на този патриарх, с което се назначава Касиян, обаче се вижда, че той и след отстранението си, останал да живее и за напред в гр. Бдин, само че патриархът му запретил да извършва архиерейски обязаности понеже според него не бил признат за митрополит нито на бдинската, нито на друга някоя епархия и нямал никакво право в тази църква, а живяял в Бдин, поради милост, а не поради някое законно право, когато всъщност той именно е бил законния и каноничен митрополит, а новоръкоположеният нямал законното право на такъв. Това дълбоко опечалило този родолюбив и просветен йерарх и той, по всяка вероятност, се оттеглил в някой манастир, за да прекара последните години от живота си, ако не е бил извикан наново да заеме катедрата си, след избягването на митрополита Касияна.

Митрополит Касиян. Той бил ръкоположен за бдински митрополит през 1381 г. в Константинопол по искането на цар Йоана Страцимира, като верен и предан нему служител. Голяма отговорност пада и на него за противоканоничното и противонародно отцепване от Търновската патриаршия на Бдинската митрополия и подчинението й на чужда църковна власт – константинополския патриарх. Този печален акт, с който се наченало неговото светителстване на Бдинската катедра красноречиво говори, че той не е притежавал високо образование, нито е бил проникнат от родолюбиви чувства, а обикновен кариерист, който за митрополитския пост е изменил на българската патриаршия и на своя собствен митрополит, който го е ръкоположил в йеромонашество и е приел да бъде ръкоположен от гръцкия патриарх, въпреки църковните канони. Това напълно се подтвърдява и от по-нататъшното негово светителстване. Той, скоро след своето ръкоположение, е бил обвинен в убийство на един монах и за да избегне ареста и съда, се укрил цели 6 години в неизвестно местожителство. Подробности за това престъпление намираме в цитираното по-горе постановление на константинополската патриаршия, в което се говори: “Някой си монах усилено хулил митрополита Касияна, за което бил изгонен от града. Когато се узнало, че той наново се върнал, Касиян го повикал в митрополията и запитал защо така несправедливо го хули, при толкова добрини, които му бил направил? В отговор монахът безсрамно започнал да хули митрополита. Тогава разгневеният Касиян станал от стола, хванал монаха за брадата и го повалил на пода със собствените си ръце и като се обърнал към слугите, заповядал: “Вземето го!” Те, като хванали нещастния монах, биейки го, го повлекли за краката по стълбата и главата му се удряла по стъпалата и земята и той от това умрял. Касиян уверявал, че това станало против неговото желание.” Този патриарши протокол, съставен по всяка вероятност, въз основа на доклада на патриаршия екзарх, който е разследвал делото в Бдин, не явява в какво се е провинил убития монах, та така открито, в града между гражданите и в лицето на самия митрополит, го изобличавал /хулил/. Но като се има пред вид, че митрополитът не е дал монаха на духовния съд, както му предписвали да направи каноните, за да разследва вината му и го осъди за хула /клевета/, а си позволил такава лична, брутално и недостолепна за един митрополит саморазправа, която се свършила с печалния край – убиването на монаха по един зверски начин в самата митрополия, пред очите на самия митрополит – то е явно, че монахът в обвиненията си е бил прав и Касиян се е страхувал да се изнесат обвиненията му пред духовния съд.

Това бягство и укриване на Касияна, което се продължило цели шест години, нам се струва, не е било без знанието на цар Йоана Страцимира. Защото не може да се допусне укриването в такова продължително време на един митрополит, който е бил второ лице подир царя, да не бъде известно на този последния /и то в такова малко царство, каквото е било Бдинското с 600 хиляди население/ где се намира неговия митрополит. Очевидно е, че това укриване е станало със знанието и може би нареждането на самия цар, за да се даде възможност да утихне развълнуваното обществено мнение и монашество. Доказателство за това служи и обстоятелство, че в продължение на шест години Бдинската митрополитска катедра се е държала вакантна, когато най-дългия срок за това е шест месеца.

Така или иначе, но изглежда за вън от всяко съмнение, че ръкополагането на Касияна за Бдински митрополит предизвикало в бдинското монашество и гражданство силно негодуване, което особено се засилило след убийството на монаха, който е бил ако не водител, то непременно виден член на монашеството и разпален борец в създалото се обществено настроение или национална партия, която е настоявала да се запази църковното единство на страната начело с българския патриарх.

Неизвестен. След укриването на Касияна, се върнал на катедрата си или бившия митрополит Даниил, ако е бил жив, но ако е починал патриарх Евтимий или е изпратил друг митрополит, името на когото не е известно или е натоварил някой епископ от същата епархия временно да управлява епархията, докато се изясни въпроса с Касияна. Защото не може да се допусне, че Бдинската митрополия е оставала цели 6 – 9 години без патриарх. И цар Йоан Страцимир, при наличността на негодуванията на народа и монашеството от Касияна и константинополския патриарх, не е посмял да изпрати в Константинопол свой кандидат за ръкоположение, а мълком приел митрополит за заместник от Търново.

Митрополит Йоасаф. Той започнал светителстването си на Бдинската митрополитска катедра тъкмо в момента, когато поради неговото ръкоположение от Константинополския патриарх избухнал пълен разрив между Търновската и Константинополската патриаршия, от една страна и от друга – между цар Йоан Страцимира, брата му Йоана Шишмана и патриарха Евтимия. За тези печални събития, които ускорили падането на Търновското царство и разслабването на Бдинското, голяма отговорност пада и на него, като пръв съветник на царя – от него много е зависело те да бъдат избегнати, понеже ако той евентуално не би одобрил действията на своя господар и би се възпротивил на желанието му да бъде ръкоположен от чужда и враждебна на България патриаршия, то царят надали би се решил на такива крайни мерки – окончателно да скъса сношенията си с Търновския двор и църква. Тази отговорност се подчертава и от съвременни известия, които представят йеромонаха Йоасафа из кръга на знатните, учените и с голямо внимание и доверие на царя.

Митрополит Йоасаф от младини се посветил в монашески живот, като съзнателно пренебрегнал знатност на рода, богатствата и удобствата на живота и мирската слава. Притежавал широко образование, бил строг в нравите и любим не само на царя, но и от всичкия град. Той бил избран от цар Йоана Страцимира за заместник на изгонения митрополит, въпреки протестите на патриарх Евтимия. Това като че ли предсказвало неговото нестабилно положение и създало в душата му едно мъчително настроение и гризене на съвестта, което не закъсняло да се прояви подир 1 – 2 години, когато посетил Търново в 1394 г. и видял неговото велико разорение и заточение на патриарха Евтимия. Той се върнал от Константинопол с бележитата по свойта дързост грамота на патриарх Антония, в която “българските епископи” се отлъчвали от църквата, като че ли този позорен акт не засягал и него, като “български епископ”. По-нататък той взел живо и активно участие в управлението на държавата и преживял всичките катастрофални събития, които се струпали върху българския народ и Бдинското царство в края на XIV век.

В 1394 г. той бил изпратен, заедно с царевича Константина в Търново, до тамошния турски управител “княз”. В Търново той видял великото и страшно разорение и запустение на престолния град на Асеновци от турците и бил дълбоко трогнат и опечален от тази покъртителна гледка. Узнал и за заточението на патриарха Евтимия. Тази дълбока своя скръб той по-сетне предал с думите на пророк Йеремия, като прибавил към тях и скръбта си за патриарха Евтимий.

В Търново той още видял как турците влизали в “светая светих” и как “злочестите му жители нямали къде да се помолят на Бога в храмовете, които били обърнати в бани, джамии и разрушени, и кой да ги утеши при лютата ярост и богопротивния гняв на победителите”. Видял как “мнозина били превърнати в мохамеданство”. А някои му съобщили, че в манастира в сегашната Св. Гора при Търново се намирали мощите на св. Филотея, пренесени в столицата от цар Калояна във време на походите му в Тракия и по бреговете на Бяло море. Всичките тези сведения на митрополита Йоасафа говорят за неговата голяма любознателност и го характеризират за добър историограф. Интересно е, че в тези сведения той нищо не споменава за местозаточението на патриарха Евтимия, понеже не може да се допусне, че не е знаел това място. Той нищо не споменава и за облегчение на съдбата на този велик страдалец. Това замълчаване към участта на злочестия патриарх иде да потвърди, че Йоасаф е преговарял за подчинение на търновската църква на константинополския патриарх и следователно, не е могъл да иска каквото и да е облекчение на заточения й патриарх, който в неговите очи бил и отлъчен от църквата, според грамотата на неговия пастироначалник – патриарха Антония. Това последното, както и голямото разстройство на търновската църква, са били, без съмнение, неговите главни аргументи за ходатайството му да се подчини църквата на покореното царство на неговия патриарх, за да се възстановял реда в нея.

Същата или следующата 1395 г. митрополит Йоасаф, по заповед на цар Йоана Страцимира, втори път е ходил в Търново, за да дигне и пренесе мощите на Св. Филотея в Бдин. Това пренасяне на светите мощи станало, според неговото описание, твърде тържествено. Когато митрополитът се приближил до Бдин със светите мощи на светицата, които били покрити с багреница и поставени на колесница, насреща му излезли всичките свещеници и монаси със свещи и кадилници, последвани от множество народ от Бдин и всичката страна. С пение и голяма тържественост те били внесени в катедралната църква “Св. Богородица” и оставени в нея. Това съобщение свидетелства и за голямата набожност на населението в Бдинското царство и напълно оправдава големия интерес, който то е проявило по въпроса с бившия митрополит Касияна, то разкрива и друга една страна, а именно, че митрополит Йоасаф е прибирал светините от Търново без позволението и благословението на заточения патриарх Евтимий, което се налагало от установения църковен ред и благоприличие, а само с позволението на друговерната турска власт.

Митрополит Йоасаф е бил и добър писател. Той, след пренасянето мощите на Св. Филотея в Бдин, написал похвално слово за нея.

Въпреки молитвата на митрополита Йоасафа към Св. Филотея, в която звучи голям страх от”гнева и озлоблението на варварите турци за съдбата на Бдинското царство”, в следващата 1396 г. султан Баязид завзел гр. Бдин и царството му. Тогава, по всяка вероятност, загинал и митрополит Йоасаф, понеже за него нищо по-нататък не се споменава.

Из “История на Видин и неговата област”

***

За Видинските митрополити през XV – XVII векове не са се запазили никакви сведения. Не са известни даже имената им. Известно е само, че те са били назначавани от константинополския патриарх и са били родом гърци. С положителност може да се каже и обстоятелството, че видинският митрополит е заемал първенстващо положение между митрополитите в санджака и на Видинската катедра патриаршията винаги е гледала с голям респект и уважение и пращала във Видин за митрополити лица, които се отличавали със своята ученост и авторитет в гръцката йерархия и дори заемали патриаршия престол. Такива от XVII – XVIII в. са известни няколко, а именно:

Софроний, който светителствал на Видинската митрополитска катедра през времето, когато се приготовлявало Чипровското въстание и напуснал катедрата си по неизвестни причини или починал в 1684 г.

Партений /1685 – 1687/ За него е известно, че преди да заеме Видинската митрополитска катедра, бил последовно митрополит в Анхияло /1621 – 1623 г./, в Одрин /1623 – 1644 г./, четири пъти константинополски патриарх /1644 – 1645 г., 1665 – 1667 г., 1671 г. и 1675 – 1676 г./, втори път в Анхиало /1676 – 1685 г./ и най-после във Видин през 1685 – 1687 г., когато, по всяка вероятност е починал в дълбока старост.

Никифор, който се споменува във фермана на султан Осман III от 1753 г., че починал в 22-я ден от месец Шабан 1145 г. от егира /1730 – 1731 г./, а кога преди това е заел митрополитската катедра е неизвестно.

Калиник, За този митрополит се говори в същия ферман, че платил на правителството за своето ръкоположени 5 400 акчета “пешкиш акчеси” и че при него “били закрити самостоятелните митрополии на епархиите Берковска, Вратчанска и Кутловишка в интерес на държавно-обществения строй, а епархиите им се превръщали в епископии и се присъединявали под духовно-религиозната юрисдикция на Видинската митрополия, както това е било в момента, когато тази епархия е била завоювана от исляма”. Но във фермана за Калиника било пропуснато да се спомене за това присъединение. Патриарх Неофит с молба до Дивана поискал да се издаде нов ферман в 1737 – 1738 г. /1152 г. от егира/ за това присъединение. Такъв бил издаден в 1153 г. от егира

/1738 г.) в ръцете на митрополита Калиника, в текста, на който изрично се споменува за присъединението към юрисдикцията на Видинската митрополия и управлението на горепоменатите митрополии. За това и пешкишното право е възлязло на сумата 15 400 акчета за този митрополит. Това право било внесено от константинополския патриарх, съгласно законите на старите традиции. По този начин след 328 години била възстановена цялостта на Видинската епархия без гр. Пирот, който образувал самостоятелна митрополия под името Нишавска епархия. Митрополит Калиник починал в 1753 г.

Мелетий – за този митрополит се говори в същия ферман, че бил назначен за видински митрополит в 1753 г. /20-я ден на месеца реби юлевил 1163 г. от егира/ по искането на константинополския патриарх, след смъртта на митрополита Калиника и че по-рано “Мелетий живял в Цариград при патрияршията, имал примерно поведение, отлично възпитание и се ползвал с доверие на патриаршия Синод и Цариградското духовенство”. И като определя, че за своето назначение трябвало да заплати 15 400 акчета пешкишно право, във фермана се явява, че той “след това се назначава за каноничен митрополит на Видинската епархия и присъединените към нея Вратчанска, Берковска и Кутловишка митрополии”, щото “да има той пълно и неограничено право върху управлението на Видинската и присъединените към тази митрополия епархии. В същия ферман на митрополита Мелетия са дадени правата:

- ще се счита за титулярен митрополит на Видинската епархия и ще му се подчиняват безпрекословно всичките православни християни, духовенството и монашеството в епархията;

- всичките власти ще го почитат и уважават и никой не ще има право да му препятствува и злосторствува;

- епископите, които живият във Видин и подведомствените на митрополита градове, паланки, каази и села ще го признават и почитат за свой духовен и религиозен началник митрополит, от когото ще зависи тяхното назначение и уволнение. Нему принадлежат църквите и манастирите и той се разпорежда със стопанисването им;

- забранява се на военните да влизат в църквите и манастирите;

- направените завещания за полза на патриаршията и за църквите се считат за законни. И свидетелствата на християните раи;

- всяка християнска къща плаща 12 акчета владичина “владика ресуми”, а свещениците – по една жълтица;

- строго се забранява на няколко семейства да живеят и съставляват една къща /община/, за да не се ощетява хазната;

- митрополитът има право да афоросва /отлъчва от църквата/ и изпраща на заточение провинени епархиоти;

- той забранява на незаконно живущите да влизат в църква;

- всеки свещеник, който не изпълнява дължимото, се обръсва, разпопва и заточава от митрополита;

- митрополитът или наместникът му има право да изисква равносметка от епископите за налога “душ” от посевите, храните и провизиите, нужни за консумации, той може да ги уволнява и заместя с по-благонадеждни;

- освобождават се от налог конете на митрополита;

- митрополитският дом /митрополията/ е неприкосновен;

- никой няма право да пречи на митрополита да носи жезъл и църковни светли одежди.

По този начин с този ферман на султан Осман III било създадено за видинския митрополит твърде солидно, здраво и с голямо влияние положение в реда на турската висша бюрокрация в санджака и бил възстановен стария ред във Видинската епархия.

Но възлаганите на него надежди не се оправдали. Грамадните материални средства, които той събирал и високия авторитет, с който се ползвал, изглежда не са били употребени за благосъстоянието, украсата и подобряването в културно и просветно отношение на епархийската църква, а са отивали за лични негови и на патриаршията ползи. Това се установява от липсата на каквито и да било веществени паметници или спомени и остатъци такива от времето на тази епоха, които биха свидетелствали за неговата ревност към прогреса на църковния живот, ако не за цялата епархия, то поне в град Видин. Затова и седемгодишното му светителстване на Видинската митрополитска катедра не е оставило никакви следи в културния живот на епархията. Починал в 1760 г.

Същото положение продължило и при неговите приемници, от които са известни само двама митрополити: Йосиф, който светителствал на Видинската катедра около 1766 г., и Матей, който бил Видински митрополит около 1785 г.

За тези двама митрополити не е известно нито времето за назначението им, нито годината на смъртта им, нито пък останали от тях някакви веществени паметници, които би свидетелствували, че са направили нещо за културния развой на епархията си. Известно е само, че паствата им са тънели в голямо невежество, нямали храмове къде да се черкуват, нямали родни училища, в които да обучават децата си на българска книга, нямали и пастири, които да им проповядват и извършват богослужението на родния език, а само били отрупани с тежки данъци и неспирно работили своите трудни земледелчески работи, за да изкарват средства за изплащането им.

За това тежко положение, което е граничило с оскотяване на народа, безспорно са били виновни неговите митрополити, в ръцете на които е било поверено просветното дело. Даже да допуснем за момент известни спънки от пословичния турски религиозен фанатизъм, застой и индеферентност към просвета, то такива пречки не ги оправдавали, защото известно е, че в първите векове, когато християните са упорито били преследвани от езическите римски императори и фанатизирани езически тълпи, християнската наука е достигнала до високо развитие.

 

***

През последната четвърт на XVIII в. в Турция настъпила грозна анархия, която обхванала и Видинския санджак, който станал и арена на най-грозни междуособни войни. Разбойнически шайки кръстосвали страната и безпрепятствено обирали, палили селата и избивали населението. Вратчанският епископ Серафим избягал в Арбанаси и там починал в 1784 г. Тази анархия, която пречила на вътрешните съобщения, станала причина наново да се разпокъса видинската епархия. Първа се откъснала от нея вратчанската епископия. След почиването на епископа Серафима, търновският митронолит, възползуван от анархията, мълком ръкоположил за вратчански епископ котленеца Стойко Владиславов, под монашеското име Софроний, като по-сетне издействал и одобрение за извършеното и от патриарха без обаче Софроний да е престанал формално да се не числи и към видинската митрополия, към която той по-сетне се обръщал за съдействие, за да му изходатайства позволение /тескере/ от видинския диктатор Осман Пазвантоглу да може свободно да събира своята владичина из епископията. А по-сетне, когато настъпили междуособията в санджака между султанските войски и онези на Осман Пазвантоглу, се откъснали и епископите в Берковица и Кутловица, на които епископите, по всяка вероятност, са избягали, подобно на вратчанския си събрат или са били избити и седалищата им са били присъединени към софийската епархия, без, обаче, софийскнят митрополит да им е ръкоположил епископи, понеже в онези размирни времена, когато тези каази са били военен театър, това е било невъзможно и те са останали като негови наместничества.

Митрополит Григорий заел Видинската митрополитска катедра в 1791 г. За него е известно, че по-рано е бил митрополит в Лакедемон /Мала Азия/ и е светителствал във Видин през времето на Осман Пазвантоглу. Той не е имал възможност да прояви никаква обществена дейност, а вниманието и усилията му са били насочени да отбива или смегчава жестокостите, които се сипали върху църквата му от суровия диктатор Осман Пазвантоглу. Известно е, че този бунтовник против султанската власт се е обръщал твърде жестоко и варварски към църквата и служителите й. Той е отнел църквата “Св. Петка”, отрязал й притвора, заградил я в двора на работилницата на своя затвор и я превърнал в ковачница.

Разбойническите войски вселявали страх и ужас във видинските граждани, които не били сигурни, че не ще бъдат избити, когато са били събрани в калето и тава им наложило да заградят двора на своята църква “Св. Пантелеймон” с високи и яки стени в 1797 г., както това е отбелязано в три надписи на каменни плочи, зазидани в самите зидове, а в следната 1798 г., когато Видин е бил обсаден от всичките страни и някои граждани, начело на митрополита Григория, заедно с някои местни турци, поискали да се предаде града на султанските войски, но Пазвантоглу арестувал и избил мнозина от тях, а митрополита заплашил, че ще му остриже брадата и него ще сполети същата участ. Митрополитът побързал да избяга от Видин и епархията си, навярно в Цариград, а Пазвантоглу ограбил всичката му покъщнина в митрополията. Това избягване на митрополита произвело голяма уплаха в гражданите и те в 1799 г. побързали да заградят и самата църква с околни стени и общ покрив, като южната страна на оградата била приспособена за втори храм – “Св. Никола” и с околовръстен коридор, за църковни литии, кръщение и пр., за да бъдат запазени от случайни нападения във време на самите служби. За този втори храм надали е бил искан султански ферман, като се има пред вид, че Видин в това време бил изолиран от Цариград, а е бил осветен по-късно от епископа Софрония Вратчански, когато е дошел във Видин.

Митрополит Григорий не можал да заеме вече епархията си, понеже починал в Цариград в 1801 г. За негов приемник патриархът назначил

Митрополита Венедикта. Но той не можел да заеме катредрата си, а оставал в Цариград, за да чака умиротворението на Видинския санджак от бунтовете на Пазвантоглу. Така щото Видинската епархия оставала без никакъв митрополит или епископ, освен епископа Софрония Вратчански, който с големи мъки и посред множество опасности за живота си, едвам сполучил да се добере до престолния си град Вратца. От това безначалие във Видин се възползвал игумена на влашкия манастир “Св. Марко” Калиник, за да заеме видинската митрополича катедра. Този игумен извършил някакво престъпление в своя манастир и влашкият митрополит му наложил наказание, ала той, за да го избегне, намислил да иде във Видин и да асперира за митрополичата катедра. За тази цел той предварително изпратил във Видин до Пазвантоглу свой доверен човек, за да му предложи да му даде видинското митрополитство срещу 40 кесии пари /20 000 гроша/. Пазвантоглу веднага се съгласил на това предложение и Калиник пристигнал във Видин през 1800 г. Но той нямал епископско ръкоположение и нямало кой да го ръкоположи като похитител на катедра, на която титулярът митрополит Григорий, бил още жив. И той останал във Видин за управляющ видинската епархия, а за извършване на епископските служби, по заповед на Пазвантоглу, бил докаран във Видин епископ Софроний, докато се уреди въпроса за ръкоположението на Калиника за видински митрополит.

Епископ Софроний, преживял под надзор на Калинка и като негов помощник около три години във Видин. Големи били неговите морални и материални страдания, които той изпитал през това време от своеволията на Калиника, който крайно непочтително се отнасял към него и водил неприличен живот с пазвантските хайдуци, но той стоически понасял всичките неприятности, като продължавал да служи в двете църкви и осветил новата “Св. Николай”. Службите епископ Софроний извършвал на славянски и често произнасял проповеди, които впоследствие преработил и издал в особен сборник, за когото говорим по-нататък. Тази му дейност била твърде приятна за видинските граждани, които обаче нищо не могли да сторят за махването на Калиника пред страха от грозния повелител на Видин, за да оставят за свой владика даровития български пастир.

Митрополит Калиник е ръкоположен от влашкия митрополит Доситея в 1802 година. Не е бил припознат за такъв от константинополския патриарх, който продължавал да счита за видински митрополит Венедикта, ако и да пребивавал по политически причини в Цариград, нито за него е искано издаване на султански ферман, а назначението станало направо от Пазвантоглу. За неговото управление може отчасти да се съди по характеристиката, която епископ Софроний е написал за него, когато той е бил още управляющ епархията. По-рано той бил монах и игумен на “Св. Марковия манастир” във Влахия, человек горделив, никого не искал да знае и най-много своя началник – угро-влахинския митрополит, който го наказал за някакво престъпление, ала той “поради своята непокорност” поискал от Пазвантоглу да му даде Видинската митрополия за 40 кесии пари. Когато дошъл във Видин, броил парите на Пазвантоглу и станал управляющ на епархията, въпреки всякакви канони на църквата. Той се обхождал с доведения във Видин епископ Софрония “като с прост слуга, не искал да го счита за человек, а за владика – още по-малко”, при всичко, че се ползвал от услугите му, като в същото време живял твърде разпуснат живот наедно с турците и пазвантските хайдуци. И епископ Софроний “не смеял да му каже нито дума, никъде не го пущал, даже на разходка, освен в църква и то в съпровождение с някой свещеник”. Изобщо той се отличавал с неособено високи морални качества, ползувал се с голямо доверие на Пазвантоглу и бил един от верните му сподвижници. Но подозрителният диктатор скоро се наситил и на него. Крайно раздразнен от поражението, което му нанесли сърбите в 1806 г., той заповядал да арестуват митрополита Калиника заедно с някои свещеници и много граждани и да бъдат избити в църквата “Св. Петка”. След това злодеяние Видинската митрополия останала вакантна до смъртта на Осман Пазвантоглу, когато и Видинският санджак се умиротворил от размирни и султанското правителство възстановило своята власт над него.

Това дало възможност на константинополския патриарх Калиника V да се заеме с уреждането и на църковните му работи, разнебитени в продължение на 15 – 20 години. Видинската епархия, според тази наредба, запазила своето митрополитско достойнство, но в териториално отношение била окастрена и оставена само с каазите Видинска, Ломска, Белоградчишка и Кулска.